Когато носиш детството в себе си, никога няма да остарееш

 

Когато носиш детството в себе си, никога няма да остарееш

Спомени за едно щастливо детство

Нищо специално и забележително за моята скромна персона. И нищо по-различно от живота на децата от моето поколение, родени и живели в гр.Габрово. От раждането ми цялото ми детство и почти целият живот мина в центъра на Габрово - Шести участък.

01 юли 1956г.Сватбата на майка ми и баща ми .

Появила съм се на бял свят в една ранна снежна априлска утрин в Стария родилен дом на гр. Габрово /на ул.„Емануил Манолов“, където сега е работилницата за торти на фирма „Мина Елит“/. Имала съм дълга коса и акушерките са ми връзвали кордела от лигнин. В деня, когато са ни изписали от родилния дом, баба ми Дона е дошла пеш от с.Боженци до Габрово през Кънчов трап и Торбалъжите, като е газила сняг до кръста. Родителите ми са живеели при родителите на баща ми – жилище над църковната стаичка, срещу входа на църква „Св.Троица“ /бившият голям магазин за обувки „Пирин“, където днес е кафене „Дежавю“/. Тогава този голям блок, който по-късно беше построен за работещи в милицията, го нямаше.

Питката за моето прохождане е направила дъщерята на Бегония Сиракова – Тити, лелята на Теди Москов.

Юли, 1958 г. на пазара пред къщата на Радка Коларова /известната днес като модната къща "Божана"/.На снимката може би са и двете дъщери на Бегония Сиракова - Рада /Москова/и Тити, а аз съм с плетеното костюмче и корделата на 1 година и 3 месеца...

Октомври 1958г. с Цанка и Милка Марокови

 Родителите ми се развели, когато съм била на година и осем месеца. Това ми тежеше като камък на шията. Макар и разведени, всички роднини от Марошкия джинс обичаха майка ми и се имахме с тях. Докато приключи делото и съдът реши при кого да остана, са ме крадели – ту едните, ту другите. Когато съм била на две годинки, ме откраднала една циганка. Баба ми Рада ме облякла за разходка, аз съм слязла на тротоара и циганката ме повела. Случайно по пътя към Топлика ни срещнала Евгения Марокова, Памукова по мъж - първа братовчедка на дядо ми Иван, учителка. Познала ме и попитала циганката: „Ти накъде си повела това дете?“. Хванала ме за ръка и ме завела вкъщи. Ако не беше леля Евгения, кой знае каква хубава бяла циганка щях да съм сега, с една сюрия деца, внуци и правнуци… 😉

Така че в живота си имам два периода – при майка, баба и дядо, и при баща ми, при когото ходех в София всяка година за по един месец.

 

 Поради стеклите се обстоятелства, бащата на моята майка свещеник Стефан Денев Лазаров от с. Боженци, Габровско купува насреща таванския етаж в къщата на дядо Тодор Шивара, където съм отгледана в патриархалното семейство на дядо ми поп. Най-ярките ми и мили спомени са скътани там, на тавана.

Дядо Тодор Шиваров имал сладкарска работилница „Карамел Му“ в партера на сградата /сега е пицария „Ла Скала“/. Той бил беден, а съпругата му Мария била от заможно семейство. Но той съумява да запази и увеличи богатството, получено като зестра. За съжаление при национализацията през 1946г. народната власт го лишила от почти всичко и му оставили само първия етаж от къщата за семейството с три деца.

Жена му, баба Тодорца беше много проклет човек за разлика от дядо Тодор. Все му мърмореше, че вдигаме шум, дори и когато не сме били вкъщи

Входът за нашия „таван“ беше откъм ул. „Опълченска“ 14-А. Такива мили спомени имам от всички комшии, които живееха в близост на тази улица!

Първата къща откъм четните номера – висока масивна сграда на три етажа е къщата на бай Стефан и жена му Гана Калифорнията. Не знам защо им викаха така. Правена е така, че да има по един етаж за него и двете му дъщери – Ружа и Веска. Но при национализацията му вземат магазините и двата етажа, а на него оставят последния тавански етаж. В първите два етажа настаняват семейства близки до комунистическата власт. Децата им бяха с по-голяма разлика от нас и с тях не съм контактувала много-много.

След нея беше къщата на Захариеви, чийто вход беше откъм пл. Балван.

В къщата, където днес е „Странноприемницата“, живееше д-р Имантиев – висок и строг на вид човек. При него живееше неговият племенник д-р Гатев, който беше голям зевзек. След това – къщата на Тончо Гарушата, до нея – къщата на баба Василка Катрова – умна и добра жена. Имаше две внучки – Илиана и Мария, по-големи от мен и много хубаво пееха. По-късно, след смъртта на баща им, се изселиха с майка си в София. Така и не ги видях повече… През една къща беше къщата на дядо Пръвчо. Той имаше един син и един внук – Пламен Петров Пръвчев, малко по-малък от мен, но когато се връщах от училище все ме гонеше и ме беше страх да не ме набие, макар и това никога да не се е случвало. До тях беше къщата на Попиванови – ерудирано и интелигентно семейство. Бащата -Андрей Попиванов не помня, но майката Мария си спомням много добре – строга и сериозна жена. Беше учител по математика. По-големият им син Иван Попиванов – кой не гп познава - беше велик математик, гордост за Априловската гимназия и заслужено получи званието „Почетен гражданин на Габрово“. По-малкият син е Николай. Внучките Мариана /сега Дедева, аптекар/ и Андриана /сега Рачева, юрист/ бяха по-малки от мен, но играехме заедно в махалата. Андрито беше по-малката, но по-приказлива. Дядо ми я питаше: „Ну, Андриана, а как Ваше положение?“, а тя отговаряше: „Очень хорошо!“. Дядо ми имаше подход при общуването и с по-възрастни от него, и с деца, затова имаше и много приятели.

Малко по-нагоре срещу Попиванови имаше една синя къща, където живееше Михаил Вангелов /Маестрото/ с пет деца, четвъртото от които – Еленка – беше моя съученичка. Бяха добри хора - бедни и честни.

Спомням си еуфорията, когато футболният отбор на Габрово „Чардафон“ /ЧАО/ влезе в „А“-група. По Главната имаше манифестация – тълпи от хора, които се прегръщаха – неотразима радост. Поп Богомир би камбаните в църквата „Св. Троица“, а сутринта на северната стена на къщата, където живееше Маестрото, Габрово осъмна с голяма емблема на ЧАО-то, изрисувана от Иван Попиванов. Върховно! 

Нашето поколение бяхме щастливи, защото понякога се събирахме по двайсетина и повече деца. Игрите ни бяха „Гоненица“, „Жомъшка“, играехме на градове, държави, „Кой ще каже първи 100“. А през зимата се пързаляхме с шейни по ул. „Пенчо Славейков“ от Гунин кладенец до „Глинажа“. Коли нямаше. Общите ни игри бяха народна топка в двора на Първа прогимназия „Радион Умников“, в градинката до него, където след като я асфалтираха, карахме кънки.

На 2 годинки

На 4 години

 

 

    На тавана имахме голяма тераса, където с братовчедка ми се учехме да пишем букви и цифри с тебешир. Обичахме да си играем на „майки с деца“ и на учители и ученици. Тя беше с година и половина по-голяма от мен и все беше учителката. Може би затова още от тогава мечтата ми беше да стана учителка. Любимо ми място за разходка като за повечето габровци беше Градинката с Мечето.

Сериозния си житейски път започнах в НУ „Николай Палаузов“ гр. Габрово. Предучилищната градина беше задължителна за навършилите 6 години. Започнахме при другарката Славова. Баба идваше всеки ден да ме води, макар, че живеехме много близко до училището. В началото не можех да си закопчая чапразчето на топленките, /защото преди да влезем в стаята се преобувахме/ и баба се навела да ме заковчае. Минава др. Узунов /учител по музика/ и казва: „Ах, тез баби, тез баби!...“. Засрамих се и това повече не се повтори.

Един ден в училище дойде др. Генев, учител по народни танци, да избира деца, за да сформира група. С такова желание отидох на „кастинга“, но не ме одобри, защото стърчах с една глава над другите.

В края на учебната година изнесохме представление в зала „Възраждане“. Другите деца бяха в костюми, олицетворяващи цветя, а аз като най-висока, бях Пролет – с дълга бяла сатенена рокля и венец от пролетни цветя. Бях много щастлива. Най-голямо вълнение изпитах в първи клас, когато с трепет взех в ръцете си Буквара – той беше за мен свещена книга, която знаех наизуст.

Когато бях по-малка, баба и майка ми пееха различни песни от тяхното детство, разказваха ми за обичаите, в които те са участвали – лазаруване, кумичене и др. Приспиваха ни с „Мила моя мамо“ на Иван Генов, „Детенце хубаво“ на Иван Вазов, „Сладкопойна чучулига“ – по текст на Цоньо Калчев и музика Панайот Пипков, „Мама ми купи днес“, Зайченцето бяло“ по текст на Леда Милева, „Я кажи ми, облаче ле бяло“ и „Родна реч“ по текст на Ран Босилек, „Бабо мила, бабо сладка“ на Дора Габе и много други. Баба ми разказваше или четеше приказки, а аз слушах. И когато тя задрямваше и бъркаше приказката, все я поправях. Любимата ми книжка още от детската градина стана „Мимето“. Играхме я в края на годината и аз бях разказвачът. Знаех я наизуст. По-късно ме научиха да рецитирам добре.

От детската градина до края на първия срок в четвърти клас учихме в НУ „Николай Палаузов“, след което ни преместиха в новопостроеното Първо основно училище „Ран Босилек“.

Бяхме добри деца. Освен игрите, имахме и задължения, които изпълнявахме след като се подготвим за училище. Макар, че основно дядо ми беше „снабдителят“ в семейството, когато попораснах, почти всеки ден ходех с дамаджанка за вода за пиене от „Топлика“ /извор, който с построяването на обиколния път унищожиха/ и от „Гунин кладенец“. Сутрин ходех за хляб на „Попската фурна“, или на пазара. Прясно и кисело мляко купувахме от сладкарничката на пл. „Първи май“, която беше точно на ъгъла срещу Часовника, малко по-нагоре от Халите. Киселото мляко го караха с камиони в големи алуминиеви легени и го сипваха в съдинки, които всеки си носеше, като го теглеха на кантара… Върнатите празни бутилки от лимонада ни носеха доходи – с парите от тях си купувахме от насрещната сладкарница „Лилия“ лакомства – печени фъстъчки, сусамки, локумени вафли, шоколад „Крава“. Там имаше най-различни видове пасти: „Реване“; „Гъбки“, направени с белтъчен крем, „Светулки“ - като днешните еклери, само че с крем от истински яйца и мляко, а не химия; „Негърчета“ - слепени бишкоти с шоколадова глазура, „Масурчета“, баклавички. Много хубави бяха бонбоните „Морско дъно“, „Златна есен“, „Ежко Бежко“, „Пияни вишни“…

Когато братовчедка ми тръгна на училище, аз се учех да чета и пиша наравно с нея. Когато през ваканцията на Боженци братовчедка ми учеше таблицата за умножение преди втори клас, аз също я учех заедно с нея. Вуйчо ми ни изпитваше и този, който я каже вярно, отиваше да играе. Пустото „9х7=63“ все го забравях, а „7х9=63“ го знаех 😊… Затова все последна отивах да играя при децата… Но сега съм им благодарна, че още на 6 години можех да чета, пиша и смятам. Все още пазя някои от детските си книжки, които четях на моя син, но също и старото сметало с двуцветните топченца, което използвахме в първи клас, дъската с дървеното ножче за моделиране с пластелин...

От първи до четвърти клас ходих на уроци по акордеон при др. Негенцов, чиято къща беше при „Дараците“, срещу днешната Консултативна поликлиника. И тъкмо стигнах до хората, приключих с уроците по акордеон, защото ученето ми беше по-важно. По-късно пеех в училищния хор при Първо основно училище „Ран Босилек“, ръководен от др. Радкова.

От децата, които тръгнахме в предучилищна, почти всички завършихме заедно прогимназия. Наблягахме много на ученето. От славния VIII-Б излязоха много лекари /Д-р Панайотов, д-р Панов, д-р Томитов, д-р Илиев, д-р Ганчева/, инженери, икономисти, медицинска сестра, детски учителки и специалисти с различни други професии, а имаме и художник /Недко Солаков/. Но имахме и много добри учители – Пенка Кънчева, Мара Койчева /до четвърти клас/, Пенка Абрашева /математика и класна/, Мара Савекова и Пенка Пенчева /български език/, Елена Цифудин /химия/, Мария Недкова /физика/, Стойне Младенов /история/, Станка Николова /биология/, Петър Петров /немски език/, Румяна Василева /физкултура/.

Докато играехме в двора на Първа прогимназия „Радион Умников“, наблюдавахме и какво се случва на „Стъргалото“, на което по-късно викаха „Гюзме“. По-големите батковци сядаха на парапета, а какичките се разхождаха нагоре-надолу по Главната улица – това беше мястото, където се запознаваха и правеха срещите си.

И като стана дума за Боженци… Това е родното село ма моите баба е дядо, майка и вуйчо.

Дядо ми Стефан Денев Лазаров със светско име Цанко е дванадесетото дете в семейството на Деню Колев Лазаров и Тота Минева Лазарова от с. Цвятковци /роднина на Пенчо Семов/. Бил е много ученолюбив, почти завършвал търговска гимназия „Димитър Хадживасилев“ гр.Свищов, но го изключили последната година заради участие в ученическите стачки през 1919г. Тъй като е пеел много хубаво и в селото са го искали за поп, затова се оженил на 22 години за баба ми Дона. Тя е първородно от петте деца в семейството на Иванка Петкова Иванова и Иван Стоянов Колев, който в един период е бил кмет на с.Боженци. Сватбата им е била на 03 май 1925г. След като дядо ми изкарал свещенически курс в Черепишкия манастир, през май 1926г. получава своя сан и е назначен за енорийски свещеник при църква "Св. Пророк Илия" в с.Боженци, като му е дадено духовното име СТЕФАН.

Вуйчо ми Денчо се родил през 1928г. в къщата на Дончо Попа /Музея/, където са живеели на квартира. И днес, когато видя вързаната люлка в Музея си представям семейството на дядо и баба. През 1929г. дядо ми купил „Попската къща“ до църквата – две къщи в един двор. В малката къща през 1934 г. се родила моята майка Тотка.

Макар, че баба и дядо се изселили от с.Боженци още през 1958г., там имам незабравими спомени. Ходехме си през отпуските и ваканциите. Тогава нямаше коли, а едни стари рейсове „Чавдар“ и ходенето на село за мен беше кошмар, защото ми ставаше лошо по завоите. Тогава нямаше централен водопровод и ходехме на „Чучура“ или на „Извора“ за вода за пиене. Носехме паста и четките за зъби, и си миехме зъбите там. Не ни даваха да пием вода уморени, така че миенето на зъбите беше най-удобният момент да се напием. За пране и миене се събираше и дъждовна вода. През лятото ни къпеха на двора на една голяма плоча с дъждовна вода, стоплена на слънцето в големи калайдисани медници /менци/. Къпехме се и в една вада, която беше в местността „Дрънливка“ близко до селото.

Голямата къща…Тя беше покрита с големи плочи, покрити с мъх, чрез който годините бяха сложили своя отпечатък. Някога беше боядисана в синьо. Когато са купили къщата, пред входа към нея прабаба ми Тота засадила липа. До липата имаше голяма плоча, на която слагахме покривка и се хранехме, когато времето навън позволяваше. Това ни беше и „работната маса“, на която ръкоделствахме, пишехме, правехме хербарий за училище и се учехме да готвим, помагайки в домакинската работа. Стаите бяха няколко, като имаше и „къщи“ и „соба“.

В малката стая на цяла стена имаше долап - гардероб с дърворезба и вграден иконостас с икона, поставена на изток, където стоеше кандилото. В гардероба бяха прибрани характерните за Боженци носии, които имаше всеки от семейството – сукмани, везани ризи, було и чапрази, за жените, и дънци, везана бяла риза, пояс, навуща и калпак за мъжете. Те са се обличали само при специални случаи. Имаше и детски сукмани от детството на майка и баба, които можехме да обличаме и ние, когато изнасяхме представление пред бабите в селото.

Когато през 1962г. с.Боженци беше обявено за Архитектурно-исторически резерват, започнаха да събират носии и други битови предмети за Музея, нашите дариха носиите, заедно с веялка, решето – машини, които са се използвали при жътва и др.

В голямата стая имаше голям креват с метални табли, изрисувани с красиви есенни мотиви, подарен на баба и дядо от Пенчо Семов. На земята в тази стая постилахме голям чаршаф, на който сушахме набрания от липата цвят за чая през зимата. Никога няма да забравя аромата на чая от пресен липов цвят и билки, подсладен с домашно произведения мед. Имахме 13 кошери, за които се грижеше вуйчо ми под ръководството на дядо, който беше и стар пчелар. Всеки кошер си имаше номер и име. С „партизанското“ ми име 😉 под №4 беше моят кошер. Дядо ми някога е имал 30 кошера и не е продал нито едно кило мед, а е раздавал на близки и познати. Ние, децата, помагахме в цеденето на меда, като въртяхме центрофугата. Даваха ни да ядем и мед с вощина, защото бил полезен.

В средната стая имаше един голям дървен нар - казвахме му „Пата“. На него се събирахме по няколко човека. Най-обичах да легнем всички там и да си приказваме. Печката до стената, на която задължително имаше от едновремешните ръчно изработени от трудолюбивите женски ръце ковьорчета пееше дори и в по-студените летни дни, завладяваше ни пукотът и аромата на горящите дръвца, а меката топлина ни обгръщаше мечтателно. На всички прозорци – бели перденца, фино изтъкани от майката на баба ми – баба Иванка, наплетени на една кука с фина дантела.

Имаше и една „соба“ с камина и паралия, а преди нея – „къщи“ с една плоча към двора, която служеше за мивка. Не си спомням някога да сме сядали да ядем на паралията, защото за хранене имаше голяма маса в средната стая, която побираше всички. Но имаше ред, който в днешно време не съществува – когато седнехме на масата да се храним, сядахме всички. И да не сме гладни, дядо ми казваше: „Гладни, не гладни, там на масата, и ще станете, когато всички се нахранят.“.

В училище ни даваха списъци със задължителна литература, която прочитахме на 100%. И задачи, много задачи решавахме през ваканциите. А дядо ми ни учеше на Немски език и ни изпитваше за думичките – освен свещеник, той е преподавал Вероучение и Немски език в Народна прогимназия „Иван П.Габровски“ в с.Боженци. Събирахме различни листа, цветя и насекоми, и бръмбари, които подреждахме в хербарий за училище. Шиехме карета,  имахме „план“ за всеки ден - определени квадратчета, които трябваше да изпълним с шевици „за чеиза“. Баба ни проверяваше за качеството. Когато си свършехме работата, отивахме да играем с другите деца, а там през ваканцията се събираха доста деца – на Юрта над нашата къща играехме на народна топка, футбол и други масови игри, тичахме по поляните и беряхме полски цветя и плодове, играехме в двора на църквата на „Жомъшка“ /„Жмичка“ за софиянци/ и репетирахме за представлението, което веднъж в седмицата изнасяхме пред бабите от селото на чардака в къщата на един дядов братовчед.

През пролетта до м. май събирахме охлюви след дъжд, есента беряхме ябълки, събирахме орехи и сливи за ракия, помагахме в правенето на печенето на чушки на огъня върху ламарина, в правенето на лютеница и кьопоолу, на конфитюри в голяма арания за зимата – баба правеше най-вкусните сладка от всички възможни сезонни плодове, включително и рачел от тикви, и ни учеше как се вари сладко. А през зимата правехме снежни човеци, замеряхме се със снежни топки и се пързаляхме.

Беше хубаво… Не живеехме в лукс, но бяхме щастливи…

Какви асоциации извикват в съзнанието ми „топлата печена питка“ ли?

Баба ми беше домакиня и ненадмината в готвенето. Но сестра й – леля Мария –правеше години наред най-хубавите пърленки в Механата в с.Боженци, които още си спомнят много от жителите и гостите на селото…

Някога обичах да слушам разказите на по-възрастните за истории и предания, за традициите и обичаите, и за най-различни случки. Сега съжалявам, че разчитах само на паметта си. А трябваше всичко да се записва - умните хора правели така. Мечтаех да имам голям дом, за да събера в него всички свои близки, когато остареят. Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Сега, след толкова години, аз сбъднах почти всички свои мечти. Вие ме върнахте назад в спомените, които хаотично нахлуват в главата ми, но полека-лека те се подреждат като на филмова лента в съзнанието ми. Опитвайки се да ги опиша, аз отново се върнах на скъпи и незабравими за мен места, върнах се в детските си години и станах отново дете, почувствах топлината, с която бях обграждана от най-близките за мен хора, които толкова ми липсват днес…